I. По време на царуването си Симеон е постигнал големи успехи във външната политика. Но не просто като постижение на геополитиката, равняващо се по византийски модел, а като върхов момент в нашата история. Това била епоха на най-голямо териториално разширение и политическо издигане по време на Първото Българско царство, а също и културно-просветно развитие, с които се намира във връзка и многогодишната борба на България и Византия за политическо надмощие, борба, която обхваща по-голямата част от царуването на Симеон. С този политически двубой е свързана и неосъществената (за съжаление, може би) идея на Симеон за създаването на Българо-византийска империя. Същността на тази идея е била унищожаването на Византийската империя като политическа формация, но вероятно запазването на същността на Империята, по-точно на конгломерата от народи и техните земи, както и евентуалното по-късно обединяване на всички бивши византийски земи с всички български земи, като столица на новата империя е щяла да бъде най-вероятно Константинопол.
II.Причините за появяването, или по-точно за възникването у Симеон на идеята за Българо-византийска империя се коренят най-общо в гръцкото му образование, т.е. произтичащото от това познаване на идеята за византийския ойкуменизъм (който е бил своеобразно преосмислен от царя) и римо-византийската държавническа традиция и дипломация. Това, което днес ние назоваваме Византийска империя, самите византийци смятали за пряк наследник на Римската империя. Те схващали себе си като поданици на същата държава и по тази причина е обяснима склонността на византийските императори да приемат властта си като наследство от старите римски императори. През VI в. Юстиниан доразвива тази позиция, пишейки в една новела за “преприятния нам Цезар”, който “дал благочестиво начало на нашето единовластие”. Римската империя според византийските исторически представи не е онази стара, обвита в древност и греховност империя, а една нова държава, в която християнството и неговото учение са създали ново духовно съдържание и насоченост.
По начин, достоен за възхита и удивление, Божият промисъл е уредил светските порядки така, че новата империя да се превърне в “избран съсъд” за разпростиране на християнското слово и за спасение на човешкия род. Още от времето на Октавиан Август вселената е обединена, варварите са подчинени, няма граници между народите, с други думи изградена е общността, където ще се роди Богочовекът и ще се разпространи учението Му. Съществуването на тази общност се подпомага и от повсевместната известност на един език, понятен за всички - гръцкия. Човечеството вижда как редът, предвиден от Божия промисъл, става действителност: съзижда се новата Римска империя, където съжителстват християнската вяра, християнският нравствен закон, духовното наследство на елинизма, римското право и римската държавна организация. Новата империя има за задача да отблъсква варварите, да пази мира, да налага всеобща справедливост и единство на догмата, да разпространява християнството така, че да се създаде “едно паство с един пастир” (Йоан 10,16). Това е новият християно - римски светоглед, който осигурява законно основание на всички претенции на Империята за световно господство.
Привързаността на византийците към изключителността на всеки атрибут на византийския император, както и постоянните упорити спорове с други владетели , които се опитват да си присвоят титли, ipso iure присъщи на императора на Византия, не трябва да бъдат възприемани като безплодна настойчивост върху мъртви порядки, а като защита на една идея, изразяваща същността на хилядолетната история на Византия. Ето защо представата за Империята е преплетена с т.нар. римска идея, а Константинопол е новият, втори Рим, независимо от това доколко названието се опира на явно подправения слух, че Константин Велики нарекъл столицата си Нови Рим. Главен отличителен белег на римската идея е, от една страна, дълговечността й, защото Рим е вечен град (Tibullus, II.5.23 : “Romulus aeternae mondum formaverat urbis moenia …"), а от друга, непрестанното й обновяване и възраждане. С пренасянето на държавната столица от Рим в Константинопол градът на Константин става и Царстващ град - Василевус (откъдето идва и българското наименование Цариград), и естествено придобива отличията на стария Рим - aeternitas et renovatio (вечност и възобновяване). Ето с какви думи Константин Манаси, поет от XIIв., изразява това: “градът великоградният, градът Нови Рим, Рим непоклатимият, никога не стареещият, Рим - вечно младият, вечно възобновяваният”. По този начин римската идея придобива почти мистично значение за верните си следовници. Християнската римска държава не може да погине. И в душите на византийците, дори и в най-страшните моменти на националното им битие, не угасва надеждата, че Божият промисъл бди над тях “за слава и възраждане на ромеите”, както се молят византийците на дворцов празник (Конст.Порф.“Peri Basileiou taxewV”).
В хода на завоеванията си през I-III в. Римската империя подчинява почти целия за тогавашните представи цивилизован свят, т.е. Orbis romanis, адекватен на понятието Orbis terrarum. Подобна идея, наречена oikomenh, съществувала и в представите на елинистическия свят. Така че съгласно неоспоримия континюитет на културите, тази идея преминава и у византийците, като последователи на синкретичната римо-елинистическа византийска култура. Оттам, прочее, идеята прониква и у българския владетел. Както е известно, той е бил наричан hmiargo, т.е. полугрък, а това не е никак малко за сина на един доскоро варварски княз.
III. За разлика от причините, които се коренят в абстрактното понятие oikomenh, поводите за изявяването, или по-точно опитите на Симеон за реализирането на идеята за Българо-византийска империя, са били базирани на нещо съвсем конкретно. Териториалното разширение на българската държава, което довело до обединението на едноплеменните славяни на Балканския полуостров, политическият и икономически напредък, който извел България до положение на водещ фактор в югоизточна Европа, и културно-просветното развитие, което се изразява в създаването на национална славяно - българска книжнина, издигнали Българската държава до такава висота, че нейният владетел се почувствал достатъчно силен, за да бъде съперник на източно-римския император. След като владеел по-голямата част от Балканския полуостров и съзнавал своята политическа мощ, от една страна, а от друга - като му била добре известна слабостта на Империята, до която тя стигнала при император Лъв VI Философ поради външни несполуки и вътрешни размирици, Симеон се считал ако не по-високо, то поне равен на византийския император и поради това той не можел да се задоволи с титлата “княз” или “arcon” (букв. владетел, управител), както го титулували в Цариград. У него се зародила мисълта, че той не само притежава и политическото, и моралното право да носи титла, равна на императорската, но и че е дошло времето, когато трябва да заеме престола на източните императори, след като завоюва Цариград и го направи столица на обширната си държава, а себе си да провъзгласи за “цар на българи и ромеи” (basileuV twn boulgarwn kai rwmaiwn). Поне последното Симеон успява да реализира през 920 г., когато обявил, че узурпаторът (т.е. Роман Лакапин) “трябва да слезе от престола " и да остави царството, което по право принадлежи нему (т.е. на Симеон). Тогава Симеон си присвоил титлата “цар на българи и ромеи”. Принципите на византийското самодържавие изисквали освещаването на неговата царска корона да бъде извършено от автокефална патриаршия. Тъй като нито Константинополската, нито някоя от останалите източни патриаршии били склонни да извършат такова нещо, Симеон решил да издигне българската архиепископия в патриаршия. Предполага се, че това е станало на специален събор в Преслав, където въздигнатият в сан патриарх Леонтий коронясал за цар Симеон. Този стремеж на българският монарх е изразен в печатите с формула “Симеон в Христа василевс на ромеите” и “Симеон василевс многая лета”.
Евентуалното признаване на императорското достойнство на българския владетел обаче за Византия би било само феномен на необходимост, какъвто е случаят през 913 г., когато Симеон е признат за василевс на българите, но титлата се отменя още на следващата година (близо 6 месеца по-късно). По този начин се разрушават идеологическите устои на римо-византийската доктрина за властта: един бог на небето - един император на земята. Следователно ромеите, чийто император е единствен, са богоизбран народ. “Семейството на владетелите” губи своята пирамидална структура с появата на други реални претенции за върха, които искат да присвоят божествената роля не само за своя лична, но и на народа си полза. Титлата “цар”, аналогична на “basileuV” и на “imperator”, никога не е призната на Симеон от Византия, въпреки невероятните му усилия. През X в. България наистина става мощна монархия. Нейното място в тогавашна Европа се определяло от голямата държавна територия, многобройното население, развитото стопанство, и ред други неща, но не на последно място и от победите на Симеон Велики.
Претенцията на България да разруши и подмени като доминираща сила Византия в средиземноморския свят поставя статута на нейния владетел в съвсем друга светлина. Но както пише проф. Петър Мутафчиев “… мисията да замести Византия… тогава не бе по силите на никой от европейските народи”. И наистина, би ли могла новопокръстената българска държава да замести наследницата на римо-елинистическата култура в каквото и да е отношение, било то политическо, икономическо или културно ?
- . И.Е.Караянопулос “ПОЛИТИЧЕСКА ТЕОРИЯ НА ВИЗАНТИЙЦИТЕ” , С. , 1992
- . В.Златарски “ИСТОРИЯ НА БЪЛГАРСКАТА ДЪРЖАВА ПРЕЗ СРЕДНИТЕ ВЕКОВЕ” , т.1 , ч.2
- . П.Мутафчиев “ИСТОРИЯ НА БЪЛГАРСКИЯ НАРОД”
- . Ст.Станилов"Българската монархия през средните векове”,Варна,1994